ПЕДАГОГИЧЕСКИ иновативни модели

и учещата се общност

Доц. д-р  емил Бузов

 

Последиците от световната финансово – икономическата криза в България дават негативно отражение във  всички системи в обществото, вкл. и на образователната. Там също се наблюдава криза в детската градина, в училището, в класната стая, в образователно-възпитателния процес, в преподаването, в университета. Въпреки стагнацията на пазарите, във взаимоотношенията, в държавните бюджети, в доходите на мнозинството от хората,  времето изисква нови подходи и модели за взаимодействие. Формирането и развитието на образователни парадигми е необходимо да бъде обърнато в обратна посока и да се превърне в търсене на тяхната институционална противоположност, т.е. в изграждане  на нови образователни мрежи и системи, които да засилват възможността всеки един ученик  да трансформира всеки един отделен момент от своя живот в момент на учене, споделяне и  реализация. Налице е необходимост  да се потърсят критерии, които могат да ни помогнат да различим институциите които  подкрепят ученето в различна среда (т.е. не само в детската градина, училището и университета) и да изяснят онези цели и каузи, които биха насърчили съчетанието на свободното време с  икономика на знанието в процеса на Учене с любов през целия живот или казано по един друг начин изграждане на общество, основано на знанието.

Както Луис Смит отбелязва: „По време на криза в обществото ние имаме нужда от демократизиране на разума, а не от демократизиране на потребителското общество, в което живеем. Проблемът е, че демократизирането на разума изисква промяна на манталитета, която промяна би направила възможни реализацията на редица добри решения и идеи по глобални и конкретни образователни проблеми”(4,206). В тази връзка не бива да продължава смесването на  преподаването с ученето, дипломата с компетентността и гладкото говорене със способността да се каже нещо ново. Днешното въображение е “обучено” да приема обслужването вместо качество и стойност на услугата, така както медицинското лечение се бърка със здравеопазване, социалната работа с подобряването на живота на хората, полицейската защита с безопасността и може би военната стабилност с национална сигурност. Уважението и индивидуалния подход към личността, правото и на избор, достойнството, независимостта, свободата, достъпа и творческите стремления се определят като нещо малко повече от работата на институциите, които претендират да преследват и тези цели и тяхното усъвършенстване така, че да зависи от насочване на повече ресурси към управлението на образованието. Свидетели сме на  институционализиране на образователните ценности, което води неизбежно до  социална поляризация, в която може да се види едно държавно контролирано образование. Тогава какво представлява едно демократично общество с държавно контролирано образование? В този контекст могат да се видят   четири специфични страни свързани с този въпрос:

- Държавата е   отговорна за благополучието на хората и в тази връзка тя претендира за професионален, политически и финансов монопол върху общественото въображение, определя стандарти за това какво е ценно и какво е възможно. Този монопол важи и за образованието и неговата модернизация. Всяка проста потребност за която се намира институционален отговор разрешава създаването на нов стандарт и нова дефиниция за стандарт. В това няма нищо лошо, ако тези стандарти са изработени учениците да бъдат по успешни, да имат по-добро образование, бъдеще, работа и по–големи възможности. А често се получава точно обратното и всичко все още става централизирано.

-  Не само образованието, но и самата социална реалност е станала предмет на обучение. Годишните разходи за един  ученик са в полза на по големите училища. И всички ние  зависим от училището как то ще насочи  нашия живот, как ще формира възгледите ни за света и каква ценностна система ще изгради. Налице е изоставане на творческото развитие на  човека и повишаване зависимостта от средата в която се учи и живее. Много често, въпреки наличието на делегираните бюджети училищата нямат достатъчно опит и права  да се справят сами, защото изпълняват указания отгоре, без да се ползват от принципа на субсидиарност.

- Нито ученето, нито преподаването се популяризират чрез обучението в училище тъй като педагозите свързват обучението с оценяването. Ученето и преподаването е необходимо да отразяват социалните роли, но те се претопяват в обучението в училище. А и да не забравяме, че няма много директни връзки между преподаване и ученето, които се части в един общ процес – обучение.

-  Образователната система като цяло винаги е била използвана като социална категория. Образованието в училище  има за цел да отдели определянето на ролите в живота от историята на личния живот, т.е.  има за цел да гарантира на всички равен достъп до качествено образование. Дори и сега много хора погрешно вярват, че училището осигурява зависимостта на общественото доверие от съответните академични постижения и в тази връзка вместо да повишава шансовете , училищната система, а и университетската система е монополизирала тяхното разпределение. А в същност трябва да е обратното, за да има наличие на социална справедливост.

Тази теза задава основния въпрос: Може ли да се извърши промяна в манталитета на тази промяна, като и личностна такава и ако Да как? За да се открие правилният път към отговора на този въпрос е необходимо  да се разбере ролята на образованието, което би трябвало да осигурява не само формиране и развитие на знанията, уменията и компетентностите, не само ефективното им прилагане в реалния живот, но и промяна в манталитета.

Това може да стане по много начини, но със сигурност един от тях е използването на педагогически иновативните практики и модели от хора, обединени в т.нар Учещи се общности. За да се продължи напред е важно да се изясни какво точно означават тези две хубаво звучащи думи.

Според мен има много определения за педагогически иновации, но аз в този случай бих използвал дефиницията на Европейския Парламент, за да се каже, че иновацията е целенасочена, планирана и контролирана промяна, чрез която могат да се решават практически, организационни и  съдържателни образователни проблеми в  една определена образователна област, а педагогическия иновационен процес  може да се разглежда в три основни аспекта: социален, психолого-педагогически и организационно-управленски. В тази връзка педагогическата иновацията може да се приложи в:

-  « разработване и прилагане на нови методи и техники в процеса на обучението и ученето през целия живот и да се  променят стиловете на преподаване и учене;

-  организиране и управление на нова образователна подкрепяща и поддържаща учебна среда, в която е налице силна т.нар. субектно-личностна връзка;

-  осъществяването на структурни промени в образователната система».(2)

Това дефиниране разпознава следните типове педагогическата иновация:
•  по отношение на елементите на учебното съдържание – актуализация в съдържанието на учебните програми, образователните цели и задачи, използвани на интерактивни методи на преподаване, фокусиране върху технологичното обучение, прилагане на технология за оценяване на резултати, оптимизиране на урока като форма на педагогическо взаимодействие, създаване организация и управление на подходяща приемна и подкрепяща училищна и учебна среда;

• по отношение на субектно-личностното фокусиране: улесняване на  взаимодействието и стимулиране на социалното развитие, изграждане на  общи разбирания, взаимопомощ и чувство за общност, с оглед постигне целите на ученето и развитието. Популяризиране на демократичните ценности като стимулиране изразяването на собствено мнение по подходящ начин и участието във вземането на решения, формиране и развитие на критическо мислене, уважение и подпомагане на личностното, емоционалното, интелектуалното, физическото и творческото развитие;
•  По отношение устойчивостта и мултиплициране ефекта: различни формати за споделяне на добри практики, чрез използване на методически обединения, мини- конференции, публикации, работа с преподаватели и студенти.

Изграждането на Учеща се общност от професионалисти изисква далеч по дълбок анализ на неговата структура, философия  и процес на взаимодействие, защото става въпрос за човешки капитал, който подпомага създаването на «мисловни карти »от действителността. Учеща се общност предполага създаване на възможности за подобряване на образователно-възпитателния процес от една страна, а от друга – развитие на професионална образователна институция с много ясни правила, норми, философия, глобална цел, ценности, мисия и визия. В образователната институции  двата основни елемента, изграждащи образователно-възпитателния процес са хората – екипът от учители, владеещи знанието, и групата на децата/учениците/студентите, призвана да усвоят и впоследствие приложат на практика това знание. Идеята за изграждане на “ Учеща се общност ” се придружава от следните  въпроси:

- „Как бихме могли да преодолеем табуто, което пречи на учителите да показват идеите и преподаването си на другите учители?

- По какъв начин хората извън училището, могат да работят заедно с хората от училището  и да допринасят за развитието на общност от учещи се?

- Как може да се  отключи и развие синергията, която притежават в себе си учители, директори и учениците?

- Как може идея като Учеща се  общност да не се превърне в  една система от предписания и указания, които да бъдат налагани „отгоре” на учителите, директорите и учениците?” (1)

За да отговорим на тези и други въпроси е необходимо да дефинираме седемте критерия, на които Учещата се общност е необходимо да отговаря:

            - „споделяне на обща за  мисия,  визия, глобална цел и  ценности, но постигани по различни начини;

            - високи, но реалистични очаквания;

            -приемането на участниците като колегиална общност от професионалисти;

            -  необходимост от индивидуална и обща рефлексия от свършеното;

            -  споделяне на проблемни въпроси и добри практики;

            - разработване и прилагане на кратка срочни, средно срочни и дългосрочни стратегии за планиране и реализиране на цели и задачи;

            -  отбелязване на постигнати резултати и успехи.”(3,303)

Тези седем критерия за Учеща се общност определят и три основни индикатора за участие в нея:

- педагози, които позволяват на други – учители, директори, родители – да разгледат какво и как преподават;

- педагози, които използват своите знания, умения и компетентности, за да правят  промени. Те планират утрешната работа въз основа на това, което са постигнали днес;

- педагози, които самостоятелно търсят и намират интересни форми и теми за повишаване на квалификацията. Това са хората, които са мотивирани да се развиват и обогатяват професионално, които се стремят да бъдат успешни и ефективни.

Голяма част от професионалното развитие на учителите  е било усилието да се помогне на учителите да минат от група 1 в група 2 и после в група 3. Група 3 изглежда желана цел по много причини. Онези, които попадат в тази група често са по-малко напрегнати, докато група 1 и 2 обикновено изпитват значително безпокойство и предават тази тревога на своите ученици и на другите учители. Група 3 е състояние, при което повечето учители могат да осигурят или ръководят голяма част от собственото си професионално израстване, ниво на независимост от външен “мениджър на професионалното развитие на учителите.” И накрая, група 3 носи предимствата на вече осмислена колегиалност – спокойно приемане и предлагане и съвместна работа. Всеки учител е мениджър на професионалното развитие на всеки друг учител. Този вид взаимозависимост между възрастни допринася много за преодоляването на самотата на преподаването.

            Как може да се помогне на учител да се придвижи от  самонаблюдение си към естествения размисъл самостоятелно и с другите?  Много учители започват своята кариера направо от колежа или университета в група 1. Те не са били обучавани достатъчно на критическо мислене по отношение на своите уроци. Специален проблем за директора, който може да реши да помогне на учителите да преминат от група 1 в група 2 или 3 е, че самият той става част от причината, поради която учителите по-скоро минават от група 3 в група 1. Когато тези преходи се урегулират участниците в Учещата се общност започват да разпознават какво означава да  преподаваш един  предмет в институционално предписан, стандартизиран контекст (планове, програми, "очаквани нови понятия по теми") и как иновативният учител може да конструира значими за учениците контексти по самия предмет. Ако единия учител дава инструкции, които учениците са длъжни да "абсорбират", другия помага на учещите сами да конструират инструктивни модули, които да следват. Това предотвратява слепването между правилата и "правилното", между споделянето и "правилно казаното". Ако единия налага "правилното" знание безвъпросно, другия организира  активността около концептуално обединени проблеми и противоречиви ситуации. По този начин може да бъде разпозната схемата на традиционната и иновативната   системата за развитие.

Традиционни системи

Иновативна   система

Учителите се преценяват на база оценките/резултатите на техните ученици. ·            Класно- урочна система     Потребностите на отделните личности се пренебрегват.   Фокус върху слабостите.   ·           ·         Учителите се квалифицират спорадично.     Учителите са включени в универсална  система за атестиране.     Авторитарни и йерархически системи за оценяване.       ·         Учителите работят изолирани в класната стая.

На учителите се помага да усъвършенстват уменията и знанията си за постигане на успех. Тематично обучение и кооперативно учене   Фокус върху отделните личности.   Фокус върху силните страни.     Учителите са вътрешно мотивирани да се усъвършенстват.   Учителите са стимулирани за принос в  нов Процес за подобряване на качеството.   ДОИ за учебно съдържание  са широки и различни образователните стандарти могат да се вместват в тях.   Учителите работят в общност

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За Учещата се общност, педагогическата иновация на образователно-възпитателния процес предполага един безкраен път на нововъведения. Те са насочени към създаването на такава подкрепяща училищна и учебна среда, която да отразява промените в образователната парадигма и да цели една по-голяма ефективност и резултатност, както по отношение на образователната система, така и по отношение  развитието на отделната личност. Учещата се общност от професионалисти използвайки тези постижения на времето могат да променят както манталитета на училището и то да се превърне наистина в център на  познание, така и на участниците в него и те да се превърнат в една знаеща, можеща и загрижена общност.

 

 

Ползвана литература:

1. Бузов Е – Четирите стени на училището, Сф, Екип плюс, 2007
2. Тоцева Я – Образователната иновация и съпротивата на учителите, МПП
3. Doolittle G – Creating Professional Learning Communities, Theory into practice journal, Ohio State UNI, US, 2011
4. Smith L. – Anatomy of innovation, US, NY, 2004

 

доц. д-р ЕМИЛ БУЗОВ: Списък на публикации

доц. д-р ЕМИЛ БУЗОВ: Списък на публикации: СПИСЪК НА НАУЧНИТЕ ТРУДОВЕ МОНОГРАФИИ 1. Игровата и трудовата дейност в началното училище, изд. „Екип плюс” ООД, 1999 година, С. 2. Ефек...