ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА В УЧИЛИЩЕ ИЛИ МЕНИДЖМЪНТ В УЧИЛИЩЕТО
д-р Емил Бузов
Във всяко училище се ситуират и наблюдават различни взаимоотношения: дете-дете, учител-учител, дете-учител, родител-учител, родител-директор, родител-родител. Никое от тези взаимоотношения няма по-голямо въздействие върху управлението на училището под покрива на училищната сграда колкото взаимоотношението между учител - директор. Никоя друга характеристика на доброто училище не присъства така осезателно, както добрите взаимоотношения между директора и учителите – и никоя друга характеристика на проблемното училище не е така силна както недобрите и затруднени взаимоотношения между администратора и учителите.
Опитът показва, че както вървят нещата между учителите и директора, така вървят и между останалите членове на училищната общност. Ако взаимоотношенията между учител-директор може да бъдат описани като позитивни, доброжелателни, колегиални, отзивчиви, изпълнени с доверие един към друг, с готовност за споделяне на опит, такива са и отношенията между останалите. Ако отношенията между учителите и директора демонстрират подозрителност, резервираност, дистанцираност, враждебност, язвителност или прибързани преценки, твърде вероятно е отношенията между останалите членове на учителското тяло да са проникнати от същите характеристики. Взаимоотношенията между учител и директор изглежда имат необикновено усилващ ефект. Те моделират всички останали взаимоотношения. Ето защо усилията трябва да бъдат насочени не към създаване на „врагове ” вътре в самото училище, а точно обратното – създаване на възможно много на брой партньорски взаимоотношения, които да гарантират провеждане на предварително приетата политика на работа.
Взаимоотношения в Паралелната игра
Има един чудесен термин от речника на детските градини: паралелна игра. Две четири-годишни деца играят съсредоточено в два противоположни ъгъла на пясъчника. Данчо има лопатка и кофичка; Саша играе с гребло и малка мотика. Нито за момент Данчо не използва греблото или мотиката на Саша, нито пък тя неговите кофичка и лопатка, да не говорим за построяване на замък заедно. Може от време на време по невнимание да хвърлят пясък един върху друг, но те почти не си взаимодействат. Макар и в непосредствена близост за продължителни периоди от време и с много възможности да си бъдат полезни един на друг, всеки работи и играе почти напълно изолиран.
Паралелната игра, която се смята за етап на развитие през който три и четири-годишни деца преминават, изненадващо остава в сила като характеристика на взаимоотношенията на възрастните в началните и основни училища, гимназиите и университетите. Учителите разработват изтънчени стратегии, чрез които да повлияят на сферата на другите, но рядко се осмеляват да ги опитат или съществено да се намесят когато правят такива опити. Някакво табу възпира един учител да наблюдава друг учител в процес на преподаване. Взаимната видимост не е отличителен признак на учителската професия. По-скоро, един учител на трети клас от едната страна на коридора внимателно заобикаля мястото от другата страна на коридора, където преподава друг учител на трети клас или вратите се заключват, за да не се види или открадне някакво „педагогическо изобретение „.
В много училища това табу излиза далеч извън рамките на класната стая, за което говори онзи случай в едно училище в чиято столова по време на обедната почивка, на всяка маса имаше по един сам и безмълвен учител. Не е далеч денят в който един представител на МОН се хвалеше, че е посещавал повече училища в чужбина, отколкото в България и бе особено горд от този факт.
В училището, както при пясъчниците, ползата от паралелната игра е изолация от другите, които биха отнели от времето ти, затруднили работата ти, откраднат идеите ти или те накарат да правиш нещата по различен начин. Цената на паралелната игра е, разбира се, че ние отблъскваме онези, които биха могли да ни помогнат да правим нещата по-добре и с които бихме могли да правим по-големи неща отколкото всеки от нас по отделно. И цената е изолация от другите възрастни.
Но разбира се, всички взаимоотношения на възрастните в училищата не са независими.
Негативни взаимоотношения
„Имам чувството, че ние, педагозите сме си подредили каруците в кръг и сме насочили пушките си един към друг.”
Извадка от доклад на един директор от конференция за образованието.
Когато възрастните в училищата не си взаимодействат, при напускане на паралелната игра те се атакуват взаимно. Не можем да се оплачем от недостиг на врагове извън образователната система, но ние някак си успяваме да си създадем противници под собствения си покрив. За да мога аз да спечеля, ти трябва да загубиш. Един учител злослови по адрес на друг, за да спечели родителската подкрепа. Директор атестира учител като го унищожава. Родител получава специално обслужване за детето си със специални образователни потребности, но за да осигури това обслужване учителят трябва да получи нещо. И така нещата продължават. Може би това е причината поради която изтощителните враждебни взаимоотношения сред възрастните в училище правят паралелната игра така желана и често срещана алтернатива.
Конкурентни взаимоотношения
Как ще се реагира на учител, който се изправи на среща на учителския екип и предложи: “Имам страхотна идея за провеждане на виртуален урок по география заедно с университетски преподаватели. Искам да я споделя с всички.”
Трета форма на взаимоотношения между възрастните е конкуренцията. Желанието на всички нас в училище е да успеем, може би, и нашето училище да е по-добро от другите, но най-вече аз да изпъкна. Това може да означава нито да отбягваш другите, нито да хвърляш пясък. По същество това означава да отказваш да споделяш опита и знанията си. Откривам, че повечето от работещите в училище носят в себе си необикновени идеи за своята важна работа – натрупани с течение на години богат опит – за участието на родителите в различни дейности, за кофинансиране на делегирания бюджет , за академичното развитие на децата, за лидерството, за разработване на допълнителни програми за извънкласни дейности. Тези идеи, придобити с усилен труд със сигурност имат по-голяма стойност за другите практикуващи учители отколкото всички изтънчени научни изследвания и национални доклади. Но възрастните в училище демонстрират едно необикновено нежелание да предложат тези свои идеи на други, които са техни съперници за оскъдните ресурси и признание. Нито пък някой иска да бъде смятан за превзет и претенциозен обявявайки тези си знания. Не знам как ще се реагира на учител, който се изправи на среща на учителския екип и предложи: “Имам страхотна идея за провеждане на виртуален урок по география заедно с университетски преподаватели. Искам да я споделя с всички.” Следователно, въпреки ежедневните разговори между учителите и родителите и администрацията, в много училища преобладава едно табу срещу обмена на практически опит между учителите.
Как може да оцелее една професия, да не говорим да се развива, когато членовете и са откъснати един от друг и от богатата база знания от които зависят успеха и съвършенството? Не много добре. Не може да има общност от учещи се, когато няма общност и когато няма учещи се.
Каква е причината за изтощителната паралелна игра в нашите училища, за негативните и конкурентни взаимоотношения и за професионалната изолация?
Без да подценявам външните фактори, мисля, че тези проблеми се коренят вътре в самото училище и могат да се решат вътре в самото училищ.
Проблеми в взаимоотношенията учител-директор
Като нов директор, аз се приготвих много внимателно за първата среща с учителския колектив. Подредих столовете в кръг и поканих няколко учителя да ми помогнат в останалата организация. Независимо от това установих че по време на срещата аз бях този който говореше най-много, докато учителите се седяха мълчаливо на столовете. Няколко минути след срещата аз погледнах от прозореца на кабинета си и разбрах къде се провеждаше истинската учителска среща. Малки групички от оживени учители изразяваха идеите си по отношение на въпросите в дневния ред в училищния двор.
Коментар на един директор един месец след спечелен конкурс за директори
N.B. Патологията на взаимоотношенията директор-учител в много училища се символизира с онова, което Джереми Рифкин в своята книга „The age of access” - нарече “синдрома на паркинга.”
Този пример разкрива онова, което повечето хора в училище знаят твърде добре: на учителските срещи говорят директорите, на „паркингите” и в класните стаи говорят учителите. Твърде рядко учителите и директорите разговарят открито и честно за своята важна работа.
Повечето директори които познавам напускат класната стая и преподаването водени от идеализма да подобрят работата в училището, както и с очакването да издигнат своят професионален и личен авторитет по някакъв начин. Тези учители стават администратори защото години наред са изпитвали безпомощност, умора, несигурност и непостоянна удовлетвореност, неща прекалено познати на всички учители. Стимулирани от убеждението, че те могат да направят повече за учителите и могат да ръководят училището по-добре от техните предшественици, начинаещите директори сядат зад бюрата си симпатизиращи на своите колеги, решени да окажат помощ и да направят тяхната невъзможна работа по-възможна. Повечето нови директори започват като колеги и защитници на учителите. “Аз съм един от вас. Аз съм ваш приятел.”
Тогава се случва нещо. Само за няколко месеца директорите се преобразяват – не по свой избор, план или желание – от защитници на учителите в техни противници. Нещо от специфичната, жестока култура на училищата и училищната система превръща добрите намерения в лоши взаимоотношения и променя колегите в началници и подчинени. Нещо в алхимията на училищата изопачава приятели, които биха желали да помогнат на учителите и ги превръща в администратори, които изискват повече и толерират по-малко. Учителят, който става директор изплува от пашкула като различен биологичен вид – в повечето случаи част от проблемите на учителите, а не на техните решения.
Една учителка бе споделила историята как една много добра нейна колежка беше станала директор на нейното училище. Учителката разказа, как приятелката-директор влязла на наблюдение преди няколко дни. За своя изненада, учителката се почувствала “изплашена до смърт,” и била удивена от това какъв ефект имала промяната в професионалните звания върху дългогодишното им приятелство. Доверието отстъпило пред подозрителността, честността била изместена от сдържаност, и удоволствието от болка. Мисля, че това тревожно явление свидетелства за тайнствените сили, който действат в нашите училища. Онова, което върви редом с метаморфозата учител в директор е обезкуражаващо не само за учителите, но и за администраторите.
Има примери за спокойни, близки и стабилни, изпълнени с доверие и взаимопомощ отношения между учители и директори, но те не са много и изглежда ще стават все по-малко и малко. Какво се случва? Какво става? В училищата това е въпрос, който е силно личен и такъв, който има последствия в професионално отношение. Тъй като от учителите се очаква да правят все повече и повече за все по-малко и по-малко, директорът се превръща в все по-важна фигура, която може и да създава, и да намалява проблемите на учителите.
.
Ключ към подобряване
Ако искаме тези критични проблеми на училището да станат ползотворни възможности, които да сближават учителите и директорите в полза на учениците и училището, т.е. ако искаме способностите на учителите и директорите да обогатяват, а не да намаляват съвместния им живот и дейност – условията трябва да се променят. По някакъв начин училищният директор трябва да поеме по-голяма част от бремето на защитата на интересите на учителите и да освободи по-голяма част от градивната сила, на която са способни учителите. В добавка към това, всеки учител ще трябва да развие по-голямо чувство на собственост в името на най-доброто на училището – включително и на другите учители, на учениците и на директора. Следователно, ключът към подобряването на училищата отвътре лежи в подобряването на взаимоотношенията между учителите и между учителите и директорите.
Във всяко училище се ситуират и наблюдават различни взаимоотношения: дете-дете, учител-учител, дете-учител, родител-учител, родител-директор, родител-родител. Никое от тези взаимоотношения няма по-голямо въздействие върху управлението на училището под покрива на училищната сграда колкото взаимоотношението между учител - директор. Никоя друга характеристика на доброто училище не присъства така осезателно, както добрите взаимоотношения между директора и учителите – и никоя друга характеристика на проблемното училище не е така силна както недобрите и затруднени взаимоотношения между администратора и учителите.
Опитът показва, че както вървят нещата между учителите и директора, така вървят и между останалите членове на училищната общност. Ако взаимоотношенията между учител-директор може да бъдат описани като позитивни, доброжелателни, колегиални, отзивчиви, изпълнени с доверие един към друг, с готовност за споделяне на опит, такива са и отношенията между останалите. Ако отношенията между учителите и директора демонстрират подозрителност, резервираност, дистанцираност, враждебност, язвителност или прибързани преценки, твърде вероятно е отношенията между останалите членове на учителското тяло да са проникнати от същите характеристики. Взаимоотношенията между учител и директор изглежда имат необикновено усилващ ефект. Те моделират всички останали взаимоотношения. Ето защо усилията трябва да бъдат насочени не към създаване на „врагове ” вътре в самото училище, а точно обратното – създаване на възможно много на брой партньорски взаимоотношения, които да гарантират провеждане на предварително приетата политика на работа.
Взаимоотношения в Паралелната игра
Има един чудесен термин от речника на детските градини: паралелна игра. Две четири-годишни деца играят съсредоточено в два противоположни ъгъла на пясъчника. Данчо има лопатка и кофичка; Саша играе с гребло и малка мотика. Нито за момент Данчо не използва греблото или мотиката на Саша, нито пък тя неговите кофичка и лопатка, да не говорим за построяване на замък заедно. Може от време на време по невнимание да хвърлят пясък един върху друг, но те почти не си взаимодействат. Макар и в непосредствена близост за продължителни периоди от време и с много възможности да си бъдат полезни един на друг, всеки работи и играе почти напълно изолиран.
Паралелната игра, която се смята за етап на развитие през който три и четири-годишни деца преминават, изненадващо остава в сила като характеристика на взаимоотношенията на възрастните в началните и основни училища, гимназиите и университетите. Учителите разработват изтънчени стратегии, чрез които да повлияят на сферата на другите, но рядко се осмеляват да ги опитат или съществено да се намесят когато правят такива опити. Някакво табу възпира един учител да наблюдава друг учител в процес на преподаване. Взаимната видимост не е отличителен признак на учителската професия. По-скоро, един учител на трети клас от едната страна на коридора внимателно заобикаля мястото от другата страна на коридора, където преподава друг учител на трети клас или вратите се заключват, за да не се види или открадне някакво „педагогическо изобретение „.
В много училища това табу излиза далеч извън рамките на класната стая, за което говори онзи случай в едно училище в чиято столова по време на обедната почивка, на всяка маса имаше по един сам и безмълвен учител. Не е далеч денят в който един представител на МОН се хвалеше, че е посещавал повече училища в чужбина, отколкото в България и бе особено горд от този факт.
В училището, както при пясъчниците, ползата от паралелната игра е изолация от другите, които биха отнели от времето ти, затруднили работата ти, откраднат идеите ти или те накарат да правиш нещата по различен начин. Цената на паралелната игра е, разбира се, че ние отблъскваме онези, които биха могли да ни помогнат да правим нещата по-добре и с които бихме могли да правим по-големи неща отколкото всеки от нас по отделно. И цената е изолация от другите възрастни.
Но разбира се, всички взаимоотношения на възрастните в училищата не са независими.
Негативни взаимоотношения
„Имам чувството, че ние, педагозите сме си подредили каруците в кръг и сме насочили пушките си един към друг.”
Извадка от доклад на един директор от конференция за образованието.
Когато възрастните в училищата не си взаимодействат, при напускане на паралелната игра те се атакуват взаимно. Не можем да се оплачем от недостиг на врагове извън образователната система, но ние някак си успяваме да си създадем противници под собствения си покрив. За да мога аз да спечеля, ти трябва да загубиш. Един учител злослови по адрес на друг, за да спечели родителската подкрепа. Директор атестира учител като го унищожава. Родител получава специално обслужване за детето си със специални образователни потребности, но за да осигури това обслужване учителят трябва да получи нещо. И така нещата продължават. Може би това е причината поради която изтощителните враждебни взаимоотношения сред възрастните в училище правят паралелната игра така желана и често срещана алтернатива.
Конкурентни взаимоотношения
Как ще се реагира на учител, който се изправи на среща на учителския екип и предложи: “Имам страхотна идея за провеждане на виртуален урок по география заедно с университетски преподаватели. Искам да я споделя с всички.”
Трета форма на взаимоотношения между възрастните е конкуренцията. Желанието на всички нас в училище е да успеем, може би, и нашето училище да е по-добро от другите, но най-вече аз да изпъкна. Това може да означава нито да отбягваш другите, нито да хвърляш пясък. По същество това означава да отказваш да споделяш опита и знанията си. Откривам, че повечето от работещите в училище носят в себе си необикновени идеи за своята важна работа – натрупани с течение на години богат опит – за участието на родителите в различни дейности, за кофинансиране на делегирания бюджет , за академичното развитие на децата, за лидерството, за разработване на допълнителни програми за извънкласни дейности. Тези идеи, придобити с усилен труд със сигурност имат по-голяма стойност за другите практикуващи учители отколкото всички изтънчени научни изследвания и национални доклади. Но възрастните в училище демонстрират едно необикновено нежелание да предложат тези свои идеи на други, които са техни съперници за оскъдните ресурси и признание. Нито пък някой иска да бъде смятан за превзет и претенциозен обявявайки тези си знания. Не знам как ще се реагира на учител, който се изправи на среща на учителския екип и предложи: “Имам страхотна идея за провеждане на виртуален урок по география заедно с университетски преподаватели. Искам да я споделя с всички.” Следователно, въпреки ежедневните разговори между учителите и родителите и администрацията, в много училища преобладава едно табу срещу обмена на практически опит между учителите.
Как може да оцелее една професия, да не говорим да се развива, когато членовете и са откъснати един от друг и от богатата база знания от които зависят успеха и съвършенството? Не много добре. Не може да има общност от учещи се, когато няма общност и когато няма учещи се.
Каква е причината за изтощителната паралелна игра в нашите училища, за негативните и конкурентни взаимоотношения и за професионалната изолация?
Без да подценявам външните фактори, мисля, че тези проблеми се коренят вътре в самото училище и могат да се решат вътре в самото училищ.
Проблеми в взаимоотношенията учител-директор
Като нов директор, аз се приготвих много внимателно за първата среща с учителския колектив. Подредих столовете в кръг и поканих няколко учителя да ми помогнат в останалата организация. Независимо от това установих че по време на срещата аз бях този който говореше най-много, докато учителите се седяха мълчаливо на столовете. Няколко минути след срещата аз погледнах от прозореца на кабинета си и разбрах къде се провеждаше истинската учителска среща. Малки групички от оживени учители изразяваха идеите си по отношение на въпросите в дневния ред в училищния двор.
Коментар на един директор един месец след спечелен конкурс за директори
N.B. Патологията на взаимоотношенията директор-учител в много училища се символизира с онова, което Джереми Рифкин в своята книга „The age of access” - нарече “синдрома на паркинга.”
Този пример разкрива онова, което повечето хора в училище знаят твърде добре: на учителските срещи говорят директорите, на „паркингите” и в класните стаи говорят учителите. Твърде рядко учителите и директорите разговарят открито и честно за своята важна работа.
Повечето директори които познавам напускат класната стая и преподаването водени от идеализма да подобрят работата в училището, както и с очакването да издигнат своят професионален и личен авторитет по някакъв начин. Тези учители стават администратори защото години наред са изпитвали безпомощност, умора, несигурност и непостоянна удовлетвореност, неща прекалено познати на всички учители. Стимулирани от убеждението, че те могат да направят повече за учителите и могат да ръководят училището по-добре от техните предшественици, начинаещите директори сядат зад бюрата си симпатизиращи на своите колеги, решени да окажат помощ и да направят тяхната невъзможна работа по-възможна. Повечето нови директори започват като колеги и защитници на учителите. “Аз съм един от вас. Аз съм ваш приятел.”
Тогава се случва нещо. Само за няколко месеца директорите се преобразяват – не по свой избор, план или желание – от защитници на учителите в техни противници. Нещо от специфичната, жестока култура на училищата и училищната система превръща добрите намерения в лоши взаимоотношения и променя колегите в началници и подчинени. Нещо в алхимията на училищата изопачава приятели, които биха желали да помогнат на учителите и ги превръща в администратори, които изискват повече и толерират по-малко. Учителят, който става директор изплува от пашкула като различен биологичен вид – в повечето случаи част от проблемите на учителите, а не на техните решения.
Една учителка бе споделила историята как една много добра нейна колежка беше станала директор на нейното училище. Учителката разказа, как приятелката-директор влязла на наблюдение преди няколко дни. За своя изненада, учителката се почувствала “изплашена до смърт,” и била удивена от това какъв ефект имала промяната в професионалните звания върху дългогодишното им приятелство. Доверието отстъпило пред подозрителността, честността била изместена от сдържаност, и удоволствието от болка. Мисля, че това тревожно явление свидетелства за тайнствените сили, който действат в нашите училища. Онова, което върви редом с метаморфозата учител в директор е обезкуражаващо не само за учителите, но и за администраторите.
Има примери за спокойни, близки и стабилни, изпълнени с доверие и взаимопомощ отношения между учители и директори, но те не са много и изглежда ще стават все по-малко и малко. Какво се случва? Какво става? В училищата това е въпрос, който е силно личен и такъв, който има последствия в професионално отношение. Тъй като от учителите се очаква да правят все повече и повече за все по-малко и по-малко, директорът се превръща в все по-важна фигура, която може и да създава, и да намалява проблемите на учителите.
.
Ключ към подобряване
Ако искаме тези критични проблеми на училището да станат ползотворни възможности, които да сближават учителите и директорите в полза на учениците и училището, т.е. ако искаме способностите на учителите и директорите да обогатяват, а не да намаляват съвместния им живот и дейност – условията трябва да се променят. По някакъв начин училищният директор трябва да поеме по-голяма част от бремето на защитата на интересите на учителите и да освободи по-голяма част от градивната сила, на която са способни учителите. В добавка към това, всеки учител ще трябва да развие по-голямо чувство на собственост в името на най-доброто на училището – включително и на другите учители, на учениците и на директора. Следователно, ключът към подобряването на училищата отвътре лежи в подобряването на взаимоотношенията между учителите и между учителите и директорите.
1 коментар:
Публикуване на коментар